Проза Prose

Проза

Вълшебството на Коледа

Първо място раздел «Литература» - Национален конкурс по народно приложно изкуство “От Коледа до Васиьовден“ на Национален дворец на децата, София 2012г.

Първо място направление «Проза» - Регионален етап на ХІ Национален

конкурс "Бог е любов", Стара Загора, 2013г.

Снежинките бавно летяха към земята. Силният вятър ги носеше из въздуха безметежно. Беше средата на декември, снегът продължаваше да трупа големи преспи по улиците, а температурата се понижаваше.

Две малки сестри стояха една до друга сгушени навън, за да се топлят в тази студена вечер.

- Ще си намерим дом. – каза по-голямото от двете момичета. – И тогава най-после отново ще празнуваме Коледа сред уют и топлина.

- Ина, наистина ли? И няма да ни разделят никога, нали? – попита малкото момиченце.

- Знаеш, че изпълнявам обещанията си, мъниче. – рече Ина и прегърна сестричката си. Двете се сгушиха в ъгъла на една къща и заспаха от изтощение и умора.

Един ангел гледаше от небето побелялата земя. Михаела винаги бе искала да бъде човек. Тя обичаше да гледа хората и да мечтае. Докато наблюдаваше приготовленията на хората за Коледните празници, Михаела видя двете малки сестрички сгушени в края на уличката. Тя размаха криле и слезе на земята.

- Деца, какво правите тук? Толкова е студено. – рече Михаела.

- Ние сме сирачета, госпожице. Избягахме от сиропиталището, защото искаха да осиновят сестра ми, но не и мен. – рече Ина. – Само така можем да бъдем заедно. Тя е единственото, което имам на този свят.

- Елате, не стойте на този студ! – рече Михаела и пое малката трепереща ръка в дланта си. – Обещавам ви, че никога няма да забравите тази Коледа.

Младата жена се усмихна и заведе двете деца в един хубав апартамент. Тя нагости двете сестрички и ги сложи да си легнат в нейната стая.

- Сега си починете добре, защото ви обещавам, че утрешният ден ще бъде много вълнуващ. – Михаела ги целуна нежно и излезе от стаята.

- Лека нощ, Ина. – рече малката Мия и се сгуши до сестра си.

- Лека нощ, мъниче. – отвърна грижовно момичето и прегърна Мия.

На следващата сутрин трите излязоха навън.

- Сега ще ви заведа на едно приказно място. – рече Михаела и ги хвана за ръка. Най-напред напазаруваха топли дрехи и обувки, а след това младата жена ги заведе в приказния свят на играчките. Мия веднага гушна своето ново пухкаво мече. Лицата на двете момичета грееха от щастие.

- Ти си толкова добра с нас, Михаела. – каза Ина. – Не знам, дали ще можем да ти се отблагодарим.

- Това е моята работа, деца, да правя хората щастливи. – отвърна жената и поведе децата към следващия магазин.

Трите купиха голяма елха и я занесоха в апартамента.

- Ще я украсим ли? Ще я украсим ли? – питаше Мия нетърпеливо, подскачайки от щастие.

- Само да отворя кутията с коледните играчки, скъпа.

Ина наблюдаваше отстрани сестра си и тяхната нова приятелка. Не можеше да повярва, че отново живееха в уютен дом. Тя си спомни как майка ѝ украсяваше елхата, а баща ѝ играеше с малката Мия. Последната почти не ги помнеше, защото родителите им бяха починали, когато тя бе едва на 3 годинки.

- Ина, ела. – рече Михаела. – Коледа е празник за всички, не само за малките деца.

Момичето се усмихна и се присъедини към сестричката си и младата жена. Трите дълго украсяваха прекрасната елха. Михаела положи завършека на украсата, като сложи върха на коледното дърво.

- Да включим светлините. – рече тя и Мия натисна бутона. Елхата засия в синьо, червено, жълто и зелено. Последната плесна с ръце от радост.

На следващата сутрин Михаела се събуди първа. Приготви закуска за децата и седна на масата. След миг Мия и Ина се появиха.

- Днес ще ви заведа на едно много хубаво място. – Михаела се облече набързо и помогна на децата. Заедно отидоха в една голяма сграда. Когато влязоха видяха красива ледена пързалка.

- Ще караме кънки! Винаги съм искала. – зарадва се Мия.

- Хайде, ще си прекараме страхотно. – рече Михаела и трите са качиха на леда. Мия свикна бързо, но Ина едвам се крепеше.

- Да ти помогна ли? – попита приятелски Михаела.

- Не, наглеждай Мия, най-вече тя трябва да се забавлява. – отвърна Ина.

- Празниците не са само за децата, мила. Те носят духа на доброто за всекиго.

- Аз не мога да се забавлявам. Трябва да бъда отговорна за сестра си. Тя е всичко, което имам. Дори не знам дали винаги ще съм до нея. Ако все пак за нея се намери добро семейство, аз няма да ѝ попреча да получи такова.

- Вие двете няма да се разделите. Обещавам, че след Коледа ще ви намеря семейство, което ще се грижи и за двете ви. – Ина кимна, макар и несигурно.

Беше Бъдни вечер. Трите се събраха на масата. Бяха приготвили девет постни ястия, без да забравят и коледната питка. Михаела раздели питката на няколко парчета, като първото запазиха за Божията майка.

- Откъде знаеш толкова много за коледните празници?

- Просто вярвам искрено в посланието на празниците и в коледния дух. Мисля, че и вие имате нужда да повярвате в това.

- Аз вярвам, Михаела. – рече Мия. – Какво още можеш да ми кажеш за Коледа?

- Ще ти разкажа историята за първата Свята нощ, когато се е родил нашият Спасител. – след вечерята Михаела разказваше приказката на Мия, а Ина четеше една от новите си книги.

- Лягайте си вече. Утре ще отваряме подаръците. – напомни им Михаела и погали Мия по главицата.

Михаела, знаеше, че нейното време на земята вече приключваше. Ангелите можеха да останат, само докато изпълнеха своето предназначение – да донесат щастие и радост.

Михаела излезе навън. Без да разбере, двете момичета бяха тръгнали след нея. Една кола зави бързо иззад ъгъла. Мия изтича на пътя, за да улови една падаща снежинка. Ина я видя и бързо я изтласка от пътя. Автомобилът удари голямото момиче, той спря за миг, след което изчезна.

- Ина, не! Не! – Мия заплака над безжизненото тяло на своята сестра. – Аз си нямам никого освен теб, моля те, Ина! Моля те!

Михаела се бе качила на небето. Беше повикана, за да каже, че нейното добро дело е почти завършено.

- Понеже ти направи това добро дело точно на Коледа, имаш право на едно желание, което можем да сбъднем за теб.

- Наистина ли? – сърцето на Михаела заби бързо. Най-накрая щеше да е човек, както бе мечтала от стотици години.

Тя полетя към вътрешността на рая. Тогава видя една новопристигаща душа. Душата на Ина.

- Не! – прошепна ангелът. Сълзите потекоха по страните ѝ.

- Михаела, влез, очакват те. – рече ѝ ангелът, който я водеше.

- Какво е твоето желание за Коледа, Михаела. – попита я старшият ангел.

- Аз… - една голяма сълза се търкулна по бузата ѝ и тя затвори очи.

Мия беше прегърнала сестра си на улицата. Беше заровила лице в дрехите ѝ и с една ръка държеше своето мече.

- Ина, не ме ли чуваш, защо не ме чуваш? – момичето хлипаше неудържимо. Тогава тя усети една топла ръка на рамото си.

- Спомни си какво ти казах, Мия. Коледа е най-вълшебното време през цялата година. Просто го пожелай искрено. – рече Михаела.

- Моля те, Ина, върни се. - изведнъж тялото изпод Мия се размърда.

- Какво стана? – малката сестричка се хвърли на врата на Ина.

- Ти си добре, наистина си добре? Ина, моля те, не ме оставяй повече. Моля те. – Мия зарови лице в яката на сестра си и я целуна по бузата.

- Хайде да се прибираме. – рече Михаела и хвана за ръка двете момичета.

На следващата сутрин Ина и Мия станаха. Михаела бе приготвила закуска и беше оставила бележка.

„Едно младо семейство смята да ви осинови, ще дойдат да ви видят днес по-късно. Аз трябва да си вървя, но повярвайте ми, винаги ще бдя над вас. И незабравяйте Коледа е най-вълшебното време през цялата година.“

- Защо си е тръгнала, без да се сбогува, Ина? – попита разочаровано Мия.

- Не знам, мъниче. – Мия се разплака и прегърна сестра си. През тези няколко дни двете се бяха привързали много към Михаела.

Младата жена отново се бе качила в небесата. Тъкмо щеше да влиза през райските порти, когато един ангел я спря.

- Вече не си част от този свят Михаела.

- Защо, аз съм ангел.

- Вече не си, Михаела. Ти си пожела момичето да живее, но старшият ангел реши да изпълни и това желание, което беше на сърцето ти. Ти направи наистина много за тези деца.

- Аз вече съм човек! – Михаела се усмихна. – Аз вече съм човек.

- На Коледа се случват чудеса, Михаела, дори и за ангелите.

Ина и Мия тъкмо отваряха подаръците, когато вратата се отвори.

- Момичета!

- Михаела! – Мия изтича и прегърна младата жена. – Толкова ми липсваше.

- Повече няма да ви напусна, момичета. Сега вие сте моят живот. – Ина се появи иззад ъгъла.

- Снощи ти направих подарък. – рече младото момиче. Тя подаде плахо кутийката, а Михаела я пое в ръцете си. Когато повдигна капачето, жената видя красива рисунка. Беше на ангел гледащ от небето две малки деца. Михаела я погледна учудено, а Ина само леко ѝ намигна.

-Хайде, мъниче, още не сме отворили всички подаръци. – рече Ина и хвана сестра си за ръка.

А навън снегът продължаваше да пада бавно. Снежинките една по една трупаха своите големи преспи в студа навън. Но тази природа бе стоплена от вълшебството на Коледния дух.

© Галина Костова Copyright

© Всички права запазени! Използването на творбата без изричното съгласие на автора е в нарушение със Закона за авторското право и сродните му права.

*** 

Духът на българката

Трето място раздел «Проза» - Национален литературен конкурс "Духът на българина", Силистра 2011г.

Специална награда на журито - в Националния литературен конкурс „Най-добър разказ 2012“ София 2012г. организиран от Slaveikov.bg с подкрепата на Министерството на образованието младежта и науката и Издателство „Жанет-45“. Специалната награда бе връчена от жури в състав: Тотка Иванова – държавен експерт на МОМН, Мария Станкова – писател ИК „Жанет-45“, Рубен Лазарев – мениджър Slaveikov.bg.

Сред красивата Тракийска долина имаше едно малко селце. В последната къща живееха две сестри. Голямата се казваше Ралица, а по малката носеше името Елена. Двете се славиха като най-красивите момичета в селото. Майка им беше починала, когато бяха деца, баща си бяха изгубили съвсем наскоро. Сега двете живееха сами в бащината си къща, но освен това на плещите им тежеше още един товар. Те дължаха много пари на чорбаджи Стоян – най-заможният човек в селото.

През един слънчев и морен ден, Ралица се връщаше от нивите. Беше работила много и по двете ѝ страни се стичаха ситни капчици. На няколко метра от старата ѝ кирпичена къща, пред девойката се изпречи висок мъж. Момичето вдигна очи. Чорбаджи Стоян стоеше пред нея с ръце на кръста.

- Какво ще желаете, чорбаджи? – попита тихо девойката.

- Знаеш, девойко. Длъжна си да ми дадеш всичко, що си спечелила от нивята на баща си.

Ралица наведе поглед. Извади всичките си жълтици и още преди да му ги е подала, чорбаджи Стоян ги взе грубо и тръгна.

- Доскоро, Ралице. – рече той с усмивка на уста.

Очите на девойката се насълзиха. Сестра ѝ бе видяла всичко от къщата. Тя прегърна по-голямата си сестра и не смееше нищо да я попита.

- Елено, мила Еленке, защо ни се случва туй? По-добре да бях умряла тогаз, вместо тате да взима този заем.

- Не говори тъй, сестрице, моля ти се. Се някак ще се справим. Може нивите на тате да продадем.

- Не, и дума да не става, Еленке. Какво ще ти остане за зестра, ний нищо друго нямаме. Никой момък у селото не ще те погледне, сестрице!

- А ти какво искаш? Цял живот като волове да работим за чорбаджи Стояна ли? Та ти, сестрице, още от 12-годишна работиш с тате и му помагаш. Докога тъй, Ралице?

Тя не отвърна. Ралица тръгна към малката им овощна градина до къщата. В цялото село се говореше, че там растат най-вкусните плодове в областта.

Елена пък се запъти към мегдана. Там привечер се събираха младите девойки на нейната възраст и си говориха, докато слънцето залезе.

Девойката седна на своето място, а друга запя народна песен. Покрай тях минаха неколцина от момците в селото. Момичетата започнаха да танцуват и леко се усмихваха.

Единия от момците погледна към Елена. Тя сведе поглед, но се приближи към него.

- Тез зелени очи, най-прекрасни са. Тез зелени очи, пленяват ме всеки път щом ги видя.

- О, Стефане, недей тъй, може някой да ни чуе.

Той леко докосна ръката ѝ и страните ѝ поруменяха. Момъкът се отдалечи и Елена се обърна. Срещу нея седеше сестра ѝ и я гледаше.

- Прости, сестрице, аз не…

- Еленке, ела. Аз няма да ти се карам. Напротив още утре ще ида да питам чорбаджи Ивана за сватба на малкия му син.

- Наистина ли, Ралице? – тогава Елена се спря за миг. – Но тогава целият заем ще остани на твоите плещи!

Ралица прегърна притеснената си сестра и ѝ прошепна:

- Не се тревожи, мила. Аз всичко съм намислила. Още утре всичко ще се подреди, както трябва. А и ти какво искаш? Чорбаджи Ивана да ожени Стефан за друга мома ли?

Елена се замисли и кимна лекичко, но неуверено.

На другата сутрин Ралица стана рано и облече най-хубавите си дрехи. Елена ѝ пожела късмет и я изпрати. Първата стигна дома на младия Стефан и почука. Дълго време Ралица не се върна у дома. Най-накрая излезе, а Елена я посрещна още из вратата.

- Какво става, сестрице? Съгласиха ли се?

Ралица я погледна сериозно.

- Ти как мислиш? Твоята сестра е много сладкодумна. Още тази вечер ще дойдат у дома да се запознаят с тебе.

Елена беше много щастлива. Никога не се бе чувствала така, но после погледна към Ралица.

- Недей, Еленке, няма защо да се разстройваш. Сгодихме те вече. Радвай се.

Сватбарите много харесаха Елена и след седем дни чорбаджи Иван вдигна пищна сватба за най-малкия си син.

- Отдавна ме питаха какво чакам, та не женя Стефан. – рече той на Ралица по време на сватбата. – Но ето, че не съм сгрешил. Той, чорбаджи Ивана знае какво прави. – довърши уверено тъстът и кимна.

По време на сватбата Ралица излезе навън на просторния двор. Седна там и си помисли, че малката ѝ сестричка вече няма да живее при нея.

- Ралице, дължиш ми нещо. – рече познат глас зад гърба ѝ. Девойката се обърна и видя чорбаджи Стоян.

- Чорбаджи, аз скоро Ви дадох всичко дето имах. Не мога…

- Ралице, вече ми дължиш все повече. Дори една половината не си платила, а колкото повече се бавиш толкова повече става дългът. – той се обърна, за да тръгне.

-Чакайте, а ако Ви дам нивята на баща си. Моята част дето остана. И овощната градина ще Ви дам.

- Не ми трябват те, Ралице. Аз друго искам. Пък и сестра ти тъй сама се разхожда. Може някой да я нарани. – той я погледна, така както хищник гледа своята плячка и тя разбра.

- Недейте, моля Ви. Какво да направя, чорбаджи? Но Еленка, не наранявайте, моля Ви.

- Разбира се, Ралице, аз няма да я нараня. Просто искам моята съпруга да е най-красивата жена в селото.

Ралица го погледна. Той никога не е искал дължимото си. Той винаги е искал нея. Точно затова бе помогнал и на баща ѝ да я спаси тогава. Чорбаджи Стоян прочете това в очите ѝ и рече:

- Аз съм заможен човек и трябва да имам най-добрата жена, за да ми се възхищават хората. До утре, Ралице. – довърши тихо той и си тръгна.

Очите на девойката се изпълниха със сълзи. Тя се опита да ги прикрие от сестра си, защото не искаше да я притесни точно на сватбата ѝ. Въпреки това знаеше, че тя ще научи всичко и то скоро.

На следващата сутрин Ралица отиде при чорбаджи Стоян. Той я погледна с изпитателен поглед, а тя просто кимна.

- Нека бъде след три дни. Хубаво число е три. – рече тя с треперещ глас, който едва овладяваше.

- Сестрице, какво си сторила? Защо всички в селото разправят, че си се сгодила за чорбаджи Стояна? Защо, та той умори семейството ни, той ни…

- Той не е такъв наистина, аз… го… обичам. Не се тревожи за мен, Еленке, всичко ще е наред. Двете ще имаме свои нови семейства. Ще сме много щастливи, повярвай ми, Еленке!

- Вече не знам какво правиш, сестрице! Защо, аз не те разбирам! Той… - Елена видя студенината в лицето на сестра си и си тръгна. Не можеше да я познае. Предишната Ралица никога не би се оженила за такъв човек.

След три дни чорбаджи Стоян вдигна най-голямата сватба, която бяха виждали в селото. Празникът продължи цели пет дни, но Ралица не беше щастлива. Единствената ѝ утеха беше радостта в очите на сестра ѝ.

Още същата нощ на сватбата, Ралица стоеше сама в новата си стаята. Стоян беше отишъл в местната кръчма, за да почерпи и приятелите си за голямото събитие.

В ранната заран Стояна се прибра. Ралица се стресна от шума и скочи.

- Пиян ли си, Стояне? Пак ли? Вече пета вечер така се връщаш у дома. Защо всяка вечер, в която празнуваш и трябва да се прибираш в това състояние? – рече Ралица отвратена и уплашена.

- Ти, Ралице, няма да ми казваш какво да правя. Ти си тук да въртиш къщната работа, а после и децата ми. – Стоян се приближи към нея и грубо я прегърна. Девойката се опита да се отблъсне, но той я държеше твърде здраво. Той я целуна с влажна и отвратителна целувка с дъх на алкохол. Притискаше я и сълзите ѝ потичаха още по силно. Ралица плачеше и викаше, но никой от къщата не ѝ се притече на помощ. Страхът им от чорбаджи Стоян бе по-силен.

Това се повтаряше почти всяка вечер. През деня Ралица стоеше сама в голямата къща. Направляваше прислугата, но нямаше право да излиза. С времето тя започна да става все по-студена, единственото което я крепеше бе срещата със сестра ѝ всяка седмица. Тогава в очите ѝ отново се четеше нежност и загриженост.

- Еленке, Стефан нали е добър с тебе? – попита я веднъж Ралица.

- Та той е най-прекрасния мъж на земята. Толкова ти благодаря, сестричке. А ти щастлива ли си? – всеки път щом Елена задаваше този въпрос, Ралица единствено кимваше. Просто нямаше сили да отговори на този въпрос.

Изминаха пет години. Елена вече беше майка на две прекрасни деца, а Ралица продължаваше да кара един и същ живот. Понякога сутрин взимаше една и мотика тайно излизаше на полето. Имаше нужда да изкара всичкия си гняв някъде. Удряше земята с всички сили и плачеше. В дома си се държеше грубо с прислугата, не я интересуваше нищо. Дори идването на сестра ѝ не ѝ носеше достатъчно радост. Само малката ѝ племенница Ивана бе в състояние да изкара наяве добрината ѝ.

Ралица стоеше сама в огромните стаи и заспиваше сама. Посред нощ се връщаше мъжа ѝ, който я измъчваше и все повече изтръгваше чувствата ѝ.

Когато си мислеше, че вече е свикнала с всичко това мъжът ѝ я изненадваше с още повече злоба. Отдавна бе започнал и да я бие, защото не му бе родила дете.

- Здравей, Ралице. – рече чорбаджи Стоян една сутрин. Съпругата му го погледна. Не беше свикнала да го вижда на закуска.

- Мислех, че си тръгнал за кръчмата, Стояне. – рече тя хладно.

- Тази сутрин не можах, Ралице. Трябва да ти кажа, че сина на леля Доротея идва. Тя починала преди два дена и той няма къде да остане. Искам да приготвиш всичко за пристигането на Павела. Няма да ме представиш като лош съпруг, нали? – Ралица кимна, без да отклони поглед от закуската си. Не я интересуваше. Вече нищо не си струваше в нейния живот. Стана от масата и се развика на слугите. Стоян се усмихна и излезе.

Същата вечер чорбаджията се прибра рано. Беше зачервен, което издаваше, че е леко пиян. Ралица го познаваше повече от добре. Въпреки това вдигна глава и посрещна госта си.

- Добър вечер, Стояне. Благодаря, че ще ме приютите тая вечер. Голяма трагедия се случи у дома, ти знаеш… - Момъкът видя тъгата в очите на снаха си. Отвори уста да попита нещо, но се отказа.

Малко по-късно Стоян излезе. Не беше привършил с пивото си в кръчмата, заради госта си. Ралица си легна още по-тъжна. „Тоя Павел сигурно ще да е като Стояна, та нали са роднини. Двамата как ще ги издържа.”

Докато си мислеше така, Ралица чу силен трясък. След миг в стаята ѝ се качи мъртво пияния Стоян. Жената се изплаши, тъй както никога. Не беше виждала съпруга си в такова състояние никога досега. Той посегна и я удари.

От стаята си Павел чу виковете на Ралица. Той стана бързо и се сби със Стоян. Избута го от стаята и заключи след него. После погледна снаха си, чиято устна кървеше. Очите ѝ се изпълниха със сълзи и тя заби глава във възглавницата. Риданията ѝ бяха тихи, но пропити с болка. Павел остана там цялата нощ до вратата.

- Благодаря. – рече тихо Ралица на другата сутрин. – Никой не ми е помагал досега. – тя излезе навън. Павел хвана ръката ѝ и я изведе от къщата. – Стоян, ще се ядоса. Не бива да излизам.

- Защо, за да си неговата робиня до края на живота си ли? – рече Павел. Същата вечер веднага след вечеря Ралица заключи стаята си. Вече нямаше да пусне Стоян вътре. Бе търпяла достатъчно.

Прекарваше деня с Павел. Той ѝ четеше поезия под една липа при нивите. Учеше я да чете от неговата книга. Научи я да танцува разведе я из селото, което не бе виждала от години. С него тя отново се чувстваше човек и усмивката постепенно разцъфваше на устата ѝ по лъчезарна от всякога.

Павел я погледна. В очите ѝ вече нямаше онази тъга, която бе видял в деня на пристигането си. Той я прегърна и я целуна. Ралица го погледна.

- Никога никой мъж не се е държал с мене така. – рече тя със сълзи в очите си. Павел ги избърса и задуши плачът ѝ с целувка. Вечерта не се прибраха в дома на Стоян. Отидоха в старата бащина къща на Ралица. Там двамата се отдадоха на любовта си. Досега Ралица не бе чувствала истинска нежност от мъж. За първи път в живота си бе истински щастлива.

Изведнъж старата дървена врата се отвори. Вътре нахлуха трима мъже. Двама от тях хванаха Павел и го държаха. Третия мъж се приближи и хвана Ралица за косата.

- Какво си мислиш, че правиш, Ралице? – попита с гняв и истинска омраза Стоян.

- Аз най-сетне съм щастлива без теб! – извика тя в лицето му.

- Тогава ще прекъснем щастието ти. – изрева той и я пусна на земята. Стоян взе една стара брадва от близкия ъгъл.

-Не! – извика Ралица и хвана съпруга си за крака. – Моля те, пощади го… - прошепна тя с измъчен глас.

Стоян я погледна и се ухили нечовешки зловещо. Изрита я грубо и се приближи до Павел. С един замах отсече главата му.

Крясък, смразяващ кръвта разтърси селото. Всички съседи излязоха от къщите си и видяха как чорбаджи Стоян влачи Ралица за косите. Той я захвърли на земята като ненужна вещ и извади камшик. Цялата улица бе напръскана с кръвта на изстрадалата Ралица. Когато Стояна чу, че вече не може да диша, престана да я удря. Извлече я за косите в къщата си и я захвърли в ъгъла.

Едва оцеляла след тази нощ, Ралица вече не беше същата. Може би никога вече нямаше да се усмихне и тя го знаеше.

Една сутрин, един от слугите намери безжизненото ѝ тяло паднало от балкона. В този ден от недрата на изстрадалата българската земя бликна нов извор-извор, който вдъхна надежда.

 Няколко дни след погребението ѝ, чорбаджи Стоян се ожени за друга и всички я забравиха. Само Елена често ходеше на гроба на сестра си заедно с децата си.

- Сестрице, сестрице, защо трябваше да се жениш за дявола?

© Галина Костова Copyright

© Всички права запазени! Използването на творбата без изричното съгласие на автора е в нарушение със Закона за авторското право и сродните му права.

 ***

Докато ги помним ще живеят вечно

Трето място раздел «Разказ» - Първи Национален литературен конкурс “Любов, дълг, отечество“, на Община Левски Левски 2015г. Журито беше с председател известния журналист, поет, редактор и критик г-н Иван Гранитски.

Един млад мъж се разхождаше из тихите и прашни улици на София. Гледаше надолу, сякаш невиждащ света около себе си. Лицето му беше угрижено и тъжно. Той изправи глава и се огледа. Нищо в този град не му се струваше реално.

- Никога няма да бъдем като Европа. – каза си той и погледна настрани.

Докато вървеше видя две деца облечени в опърпани дрехи да се молят за пари на минувачите, които ги отминаваха с лека ръка без дори да им обърнат внимание.

- Вземете. –каза Антон. Младият мъж подаде всичките стотинки, които държеше в джобовете си, на огладнелите деца.

- Благодарим Ви добри господине. - казаха тихо децата и затичаха към близкото магазинче радостни и на малкото, което Антон им бе дал.

Той се обърна напред и сви по улицата към блока, в който живееше. Младият мъж влезе в него, бързо изкачи стълбите до апартамента си и отключи вратата.

- Намери ли си работа днес, синко? – попита една жена, която с трепет беше очаквала завръщането на сина си.

- Да, мамо. Най-накрая. Обходих повече от десет места, но това е най-доброто на което можех да се надявам. Продавач в хранителен магазин. – каза Антон и сведе глава.

- О, миличък. – каза жената и погали лицето на своя син. Нейните черни очи гледаха неговите и в погледа ѝ се четеше разбиране.

- Завърших специалност „Връзки с обществеността“ в Нов български университет, но България не ми предлага нищо друго освен глад и мизерия. – вдигна рамене младежът.

- Сине, не говори така. – зад майката се бе появил възрастен мъж, който гледаше обвинително младежа.

- Татко! Като дете мечтаех да живея друг живот. Онзи за който ти ми говореше в нашите стари приказки. Исках да работя за някоя от големите български телевизии, но след като нямам шанс за това… Ще поработя малко тук, ще спестя пари и ще замина за чужбина.

- Не! Ти оставаш тук! Нима не помниш какво ти казвах като дете. Най-голямото богатство е тук, сине.

- Ти ми казваше, че сме се родили в най-богатата страна на света. Че тя ни е дала много сила и ни е закалила с бойни рани, които всеки един българин носи дълбоко в себе си. Що за глупости са това, татко?!

Възрастният мъж седна бавно на дивана, подпря немощните си ръце на бастуна пред себе си и погледна сина си в очите.

- Всичко това е вярно, Антоне. Всичко. България е страна на герои и история.

- Срам ме е че съм роден българин, татко! Бих предпочел да съм французин, англичанин или американец. Иска ми се да напусна тази страна и вече да не се върна назад.

- Същото е казал и един друг човек преди много години. Срамувал се, че е българин, защото смятал нашата нация за по-нисша. И знаеш ли кой е бил този българин? Знаеш ли, сине?

- Не ме интересува, татко. - каза Антон и се обърна, за да отиде в стаята си.

- Синко! – твърдият глас на немощния старец се извиси високо и накара всички в стаята да потръпнат от силата в тази едничка изказана дума.

- Да, татко!

- Бил е Георги Сава Раковски. Той се е гордеел с гръцкото си образование и се е срамувал да се нарече българин. Но тогава пред него попаднала една малка, но изключително важна книга. Книгата на първия будител на Българското Възраждане. Тя променила мнението му и той станал такъв, какъвто всички българи го познават днес. Радетел на българщината и голям революционер.

Бащата стана и излезе от стаята. След няколко мига отново се върна. Между ръцете си стискаше една малка книжка пожълтяла от времето, но явно си личеше колко грижливо е била пазена.

- Това, сине, е „История Славяноболгарская“. Прочети я и отново помисли, каква е нашата страна. Помисли добре и тогава реши дали да се срамуваш от своите велики корени.

- Велики?! Кога България е била велика?!

- Паисий Хилендарски е обиколил цялата страна в търсенето на историята ни! Събирал е източници, за да покаже на изморените от вековете на робството българи, че и България е имала всичко онова, което имат и другите народи.

Антон взе книгата и сърдит се прибра в стаята си. Легна на леглото си, но любопитството в него надделя и той разтвори страниците на малката книжка.

„О, неразумне и юруде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четиш по свои язик и не думаш!”

Антон затвори очите си и се пренесе назад във времето. Видя се като дете. Беше на не повече от девет-десет години.

- Сега ще седна и ще ти разкажа нещо велико, сине! Нашите богатства са неизмерими. Но те не се мерят в парите, а с богатството в душите на хората и богатството, което миналото ни е оставило. – бе казал баща му тогава и Антон отвори очи. Той отвори книгата и запрелиства лист след лист. Историята бе кратка разбрана и близка до сърцето. България наистина беше богата. Не на пари, а на герои и легенди, които никой друг народ никога не е притежавал.

Антон сведе глава. Той погледна полицата на стената срещу леглото си. Там бяха наредени книгите, които баща му му бе подарявал като дете. Но Антон така и не ги беше прочел. Той остави внимателно „Историята“ на нощното си шкафче и стана, за да вземе една книга посветена на Кирил и Методий и тяхното дело. Прелисти я. В нея имаше повече факти, отколкото някога си бе представял. Никога не бе добър в историята и много факти му се изплъзваха. Други от тях вече беше забравил от наученото в ученическите години.

Кирил и Методий дали началото на българската просвета и култура, когато създали буквите, а техните ученици, научили цяла България да пише като великите народи на изток и запад.

След това взе нещо, което привлече вниманието му. Беше ново издание, което баща му явно беше сложил на полицата му. Беше личното тефтерче на Левски, а до него стоеше историята и плановете на Георги Сава Раковски.

Антон взе и двете и прочете идеите на двамата. Макар и различни по смисъл тези книги бяха свързани. Всички те трябваше да събудят заспалата душа на великия българин, която се криеше в сърцата на поробения народ. Тези книги повдигаха самочувствието, точно както тези мъже са го правили преди повече от век.

- Синко! Закуската. – извика майката на Антон през вратата. Младежът почти не беше мигнал през тази нощ. Беше прочел и четирите книги. Сега сърцето му се късаше от мъка и той едва се изправи опитвайки се да запази равновесие.

- Прочете ли я? – попита бащата щом седна на масата до сина си.

- Срамувам се, татко. Срамувам се от себе си. – прошепна младежът. – Ние сме дали толкова много от себе си, за да запазим целостта си. Паисий е искал да ни покаже, че само заедно можем да запазим България. Искал е да видим историята си, такава каквато никой никога не ни я е представял.

- Сега вярваш ли, че България е най-богатата страна на света?

- Вярвам, татко. Но не знам дали другите го знаят.

- Ако не сега, някой ден ще го узнаят. Важното е да се започне отнякъде.

Антон кимна и се нахрани набързо. Той взе малката „История Славяноболгарская“ и излезе с нея в ръка. Погледна я и тя сякаш му вдъхна кураж. След това взе такси и отиде до студиото на една от местните телевизии. Пое си въздух и влезе в кабинета. Мина почти час преди Антон отново да излезе този път с усмивка на лице. Беше приет и сега щеше да работи за една малка местна телевизия, но както баща му бе казал – „Все от някъде трябваше да се започне“.

Тогава от пръстите му се изплъзна малката златна книжка „ История Славяноболгарская“. Тя се разлисти и Антон видя посланието, което баща му бе оставил за него грижливо написано на първия лист:

„Толкова неща сме дали на света. И буквите, и историята… Народните будители и славянските просветители винаги ще са част от нашата кръв и нашия истински повод за гордост. Те са част от нас и докато ги помним ще живеят вечно!“

© Галина Костова Copyright

© Всички права запазени! Използването на творбата без изричното съгласие на автора е в нарушение със Закона за авторското право и сродните му права.