Проза
Вълшебството на Коледа
Първо място раздел «Литература» - Национален конкурс по
народно приложно изкуство “От Коледа до Васиьовден“ на Национален дворец на децата, София 2012г.
Първо място
направление «Проза» - Регионален етап на ХІ Национален
конкурс "Бог е
любов", Стара Загора, 2013г.
Снежинките бавно летяха към земята. Силният вятър ги носеше из
въздуха безметежно. Беше средата на декември, снегът продължаваше да трупа
големи преспи по улиците, а температурата се понижаваше.
Две малки сестри стояха една до друга сгушени навън, за да се
топлят в тази студена вечер.
- Ще си намерим дом. – каза по-голямото от двете момичета. – И
тогава най-после отново ще празнуваме Коледа сред уют и топлина.
- Ина, наистина ли? И няма да ни разделят никога, нали? – попита
малкото момиченце.
- Знаеш, че изпълнявам обещанията си, мъниче. – рече Ина и
прегърна сестричката си. Двете се сгушиха в ъгъла на една къща и заспаха от
изтощение и умора.
Един ангел гледаше от небето побелялата земя. Михаела винаги бе
искала да бъде човек. Тя обичаше да гледа хората и да мечтае. Докато
наблюдаваше приготовленията на хората за Коледните празници, Михаела видя двете
малки сестрички сгушени в края на уличката. Тя размаха криле и слезе на земята.
- Деца, какво правите тук? Толкова е студено. – рече Михаела.
- Ние сме сирачета, госпожице. Избягахме от сиропиталището, защото
искаха да осиновят сестра ми, но не и мен. – рече Ина. – Само така можем да
бъдем заедно. Тя е единственото, което имам на този свят.
- Елате, не стойте на този студ! – рече Михаела и пое малката
трепереща ръка в дланта си. – Обещавам ви, че никога няма да забравите тази
Коледа.
Младата жена се усмихна и заведе двете деца в един хубав апартамент.
Тя нагости двете сестрички и ги сложи да си легнат в нейната стая.
- Сега си починете добре, защото ви обещавам, че утрешният ден ще
бъде много вълнуващ. – Михаела ги целуна нежно и излезе от стаята.
- Лека нощ, Ина. – рече малката Мия и се сгуши до сестра си.
- Лека нощ, мъниче. – отвърна грижовно момичето и прегърна Мия.
На следващата сутрин трите излязоха навън.
- Сега ще ви заведа на едно приказно място. – рече Михаела и ги
хвана за ръка. Най-напред напазаруваха топли дрехи и обувки, а след това
младата жена ги заведе в приказния свят на играчките. Мия веднага гушна своето
ново пухкаво мече. Лицата на двете момичета грееха от щастие.
- Ти си толкова добра с нас, Михаела. – каза Ина. – Не знам, дали
ще можем да ти се отблагодарим.
- Това е моята работа, деца, да правя хората щастливи. – отвърна
жената и поведе децата към следващия магазин.
Трите купиха голяма елха и я занесоха в апартамента.
- Ще я украсим ли? Ще я украсим ли? – питаше Мия нетърпеливо,
подскачайки от щастие.
- Само да отворя кутията с коледните играчки, скъпа.
Ина наблюдаваше отстрани сестра си и тяхната нова приятелка. Не
можеше да повярва, че отново живееха в уютен дом. Тя си спомни как майка ѝ
украсяваше елхата, а баща ѝ играеше с малката Мия. Последната почти не ги помнеше,
защото родителите им бяха починали, когато тя бе едва на 3 годинки.
- Ина, ела. – рече Михаела. – Коледа е празник за всички, не само
за малките деца.
Момичето се усмихна и се присъедини към сестричката си и младата
жена. Трите дълго украсяваха прекрасната елха. Михаела положи завършека на
украсата, като сложи върха на коледното дърво.
- Да включим светлините. – рече тя и Мия натисна бутона. Елхата
засия в синьо, червено, жълто и зелено. Последната плесна с ръце от радост.
На следващата сутрин Михаела се събуди първа. Приготви закуска за
децата и седна на масата. След миг Мия и Ина се появиха.
- Днес ще ви заведа на едно много хубаво място. – Михаела се
облече набързо и помогна на децата. Заедно отидоха в една голяма сграда. Когато
влязоха видяха красива ледена пързалка.
- Ще караме кънки! Винаги съм искала. – зарадва се Мия.
- Хайде, ще си прекараме страхотно. – рече Михаела и трите са
качиха на леда. Мия свикна бързо, но Ина едвам се крепеше.
- Да ти помогна ли? – попита приятелски Михаела.
- Не, наглеждай Мия, най-вече тя трябва да се забавлява. – отвърна
Ина.
- Празниците не са само за децата, мила. Те носят духа на доброто
за всекиго.
- Аз не мога да се забавлявам. Трябва да бъда отговорна за сестра
си. Тя е всичко, което имам. Дори не знам дали винаги ще съм до нея. Ако все
пак за нея се намери добро семейство, аз няма да ѝ попреча да получи такова.
- Вие двете няма да се разделите. Обещавам, че след Коледа ще ви
намеря семейство, което ще се грижи и за двете ви. – Ина кимна, макар и
несигурно.
Беше Бъдни вечер. Трите се събраха на масата. Бяха приготвили
девет постни ястия, без да забравят и коледната питка. Михаела раздели питката
на няколко парчета, като първото запазиха за Божията майка.
- Откъде знаеш толкова много за коледните празници?
- Просто вярвам искрено в посланието на празниците и в коледния
дух. Мисля, че и вие имате нужда да повярвате в това.
- Аз вярвам, Михаела. – рече Мия. – Какво още можеш да ми кажеш за
Коледа?
- Ще ти разкажа историята за първата Свята нощ, когато се е родил
нашият Спасител. – след вечерята Михаела разказваше приказката на Мия, а Ина
четеше една от новите си книги.
- Лягайте си вече. Утре ще отваряме подаръците. – напомни им
Михаела и погали Мия по главицата.
Михаела, знаеше, че нейното време на земята вече приключваше.
Ангелите можеха да останат, само докато изпълнеха своето предназначение – да
донесат щастие и радост.
Михаела излезе навън. Без да разбере, двете момичета бяха тръгнали
след нея. Една кола зави бързо иззад ъгъла. Мия изтича на пътя, за да улови
една падаща снежинка. Ина я видя и бързо я изтласка от пътя. Автомобилът удари
голямото момиче, той спря за миг, след което изчезна.
- Ина, не! Не! – Мия заплака над безжизненото тяло на своята
сестра. – Аз си нямам никого освен теб, моля те, Ина! Моля те!
Михаела се бе качила на небето. Беше повикана, за да каже, че
нейното добро дело е почти завършено.
- Понеже ти направи това добро дело точно на Коледа, имаш право на
едно желание, което можем да сбъднем за теб.
- Наистина ли? – сърцето на Михаела заби бързо. Най-накрая щеше да
е човек, както бе мечтала от стотици години.
Тя полетя към вътрешността на рая. Тогава видя една новопристигаща
душа. Душата на Ина.
- Не! – прошепна ангелът. Сълзите потекоха по страните ѝ.
- Михаела, влез, очакват те. – рече ѝ ангелът, който я водеше.
- Какво е твоето желание за Коледа, Михаела. – попита я старшият
ангел.
- Аз… - една голяма сълза се търкулна по бузата ѝ и тя затвори
очи.
Мия беше прегърнала сестра си на улицата. Беше заровила лице в
дрехите ѝ и с една ръка държеше своето мече.
- Ина, не ме ли чуваш, защо не ме чуваш? – момичето хлипаше неудържимо.
Тогава тя усети една топла ръка на рамото си.
- Спомни си какво ти казах, Мия. Коледа е най-вълшебното време
през цялата година. Просто го пожелай искрено. – рече Михаела.
- Моля те, Ина, върни се. - изведнъж тялото изпод Мия се размърда.
- Какво стана? – малката сестричка се хвърли на врата на Ина.
- Ти си добре, наистина си добре? Ина, моля те, не ме оставяй
повече. Моля те. – Мия зарови лице в яката на сестра си и я целуна по бузата.
- Хайде да се прибираме. – рече Михаела и хвана за ръка двете
момичета.
На следващата сутрин Ина и Мия станаха. Михаела бе приготвила
закуска и беше оставила бележка.
„Едно младо семейство смята да ви осинови, ще дойдат да ви видят
днес по-късно. Аз трябва да си вървя, но повярвайте ми, винаги ще бдя над вас.
И незабравяйте Коледа е най-вълшебното време през цялата година.“
- Защо си е тръгнала, без да се сбогува, Ина? – попита
разочаровано Мия.
- Не знам, мъниче. – Мия се разплака и прегърна сестра си. През
тези няколко дни двете се бяха привързали много към Михаела.
Младата жена отново се бе качила в небесата. Тъкмо щеше да влиза
през райските порти, когато един ангел я спря.
- Вече не си част от този свят Михаела.
- Защо, аз съм ангел.
- Вече не си, Михаела. Ти си пожела момичето да живее, но старшият
ангел реши да изпълни и това желание, което беше на сърцето ти. Ти направи
наистина много за тези деца.
- Аз вече съм човек! – Михаела се усмихна. – Аз вече съм човек.
- На Коледа се случват чудеса, Михаела, дори и за ангелите.
Ина и Мия тъкмо отваряха подаръците, когато вратата се отвори.
- Момичета!
- Михаела! – Мия изтича и прегърна младата жена. – Толкова ми
липсваше.
- Повече няма да ви напусна, момичета. Сега вие сте моят живот. –
Ина се появи иззад ъгъла.
- Снощи ти направих подарък. – рече младото момиче. Тя подаде
плахо кутийката, а Михаела я пое в ръцете си. Когато повдигна капачето, жената
видя красива рисунка. Беше на ангел гледащ от небето две малки деца. Михаела я
погледна учудено, а Ина само леко ѝ намигна.
-Хайде, мъниче, още не сме отворили всички подаръци. – рече Ина и
хвана сестра си за ръка.
А навън снегът продължаваше да пада бавно. Снежинките една по една
трупаха своите големи преспи в студа навън. Но тази природа бе стоплена от
вълшебството на Коледния дух.
©
Галина Костова Copyright
©
Всички права запазени! Използването на творбата без изричното съгласие на
автора е в нарушение със Закона за авторското право и сродните му права.
***
Духът на българката
Трето място раздел «Проза» - Национален
литературен конкурс "Духът на българина", Силистра 2011г.
Специална награда на журито - в Националния литературен конкурс
„Най-добър разказ 2012“ София 2012г. организиран от Slaveikov.bg с подкрепата на Министерството на
образованието младежта и науката и Издателство „Жанет-45“. Специалната награда
бе връчена от жури в състав: Тотка Иванова – държавен експерт на МОМН, Мария
Станкова – писател ИК „Жанет-45“, Рубен Лазарев – мениджър Slaveikov.bg.
Сред
красивата Тракийска долина имаше едно малко селце. В последната къща живееха
две сестри. Голямата
се казваше Ралица, а по малката носеше името Елена. Двете се славиха като
най-красивите момичета в селото. Майка им беше починала, когато бяха деца, баща
си бяха изгубили съвсем наскоро. Сега двете живееха сами в бащината си къща, но
освен това на плещите им тежеше още един товар. Те дължаха много пари на
чорбаджи Стоян – най-заможният човек в селото.
През
един слънчев и морен ден, Ралица се връщаше от нивите. Беше работила много и по
двете ѝ страни се стичаха ситни капчици. На няколко метра от старата ѝ кирпичена
къща, пред девойката се изпречи висок мъж. Момичето вдигна очи. Чорбаджи Стоян
стоеше пред нея с ръце на кръста.
-
Какво ще желаете, чорбаджи? – попита тихо девойката.
-
Знаеш, девойко. Длъжна си да ми дадеш всичко, що си спечелила от нивята на баща
си.
Ралица
наведе поглед. Извади всичките си жълтици и още преди да му ги е подала,
чорбаджи Стоян ги взе грубо и тръгна.
-
Доскоро, Ралице. – рече той с усмивка на уста.
Очите
на девойката се насълзиха. Сестра ѝ бе видяла всичко от къщата. Тя прегърна
по-голямата си сестра и не смееше нищо да я попита.
-
Елено, мила Еленке, защо ни се случва туй? По-добре да бях умряла тогаз, вместо
тате да взима този заем.
-
Не говори тъй, сестрице, моля ти се. Се някак ще се справим. Може нивите на
тате да продадем.
-
Не, и дума да не става, Еленке. Какво ще ти остане за зестра, ний нищо друго
нямаме. Никой момък у селото не ще те погледне, сестрице!
-
А ти какво искаш? Цял живот като волове да работим за чорбаджи Стояна ли? Та
ти, сестрице, още от 12-годишна работиш с тате и му помагаш. Докога тъй, Ралице?
Тя
не отвърна. Ралица тръгна към малката им овощна градина до къщата. В цялото село
се говореше, че там растат най-вкусните плодове в областта.
Елена
пък се запъти към мегдана. Там привечер се събираха младите девойки на нейната
възраст и си говориха, докато слънцето залезе.
Девойката
седна на своето място, а друга запя народна песен. Покрай тях минаха неколцина
от момците в селото. Момичетата започнаха да танцуват и леко се усмихваха.
Единия
от момците погледна към Елена. Тя сведе поглед, но се приближи към него.
-
Тез зелени очи, най-прекрасни са. Тез зелени очи, пленяват ме всеки път щом ги
видя.
-
О, Стефане, недей тъй, може някой да ни чуе.
Той
леко докосна ръката ѝ и страните ѝ поруменяха. Момъкът се отдалечи и Елена се
обърна. Срещу нея седеше сестра ѝ и я гледаше.
-
Прости, сестрице, аз не…
-
Еленке, ела. Аз няма да ти се карам. Напротив още утре ще ида да питам чорбаджи
Ивана за сватба на малкия му син.
-
Наистина ли, Ралице? – тогава Елена се спря за миг. – Но тогава целият заем ще
остани на твоите плещи!
Ралица
прегърна притеснената си сестра и ѝ прошепна:
-
Не се тревожи, мила. Аз всичко съм намислила. Още утре всичко ще се подреди, както
трябва. А и ти какво искаш? Чорбаджи Ивана да ожени Стефан за друга мома ли?
Елена
се замисли и кимна лекичко, но неуверено.
На
другата сутрин Ралица стана рано и облече най-хубавите си дрехи. Елена ѝ пожела
късмет и я изпрати. Първата стигна дома на младия Стефан и почука. Дълго време
Ралица не се върна у дома. Най-накрая излезе, а Елена я посрещна още из вратата.
-
Какво става, сестрице? Съгласиха ли се?
Ралица
я погледна сериозно.
-
Ти как мислиш? Твоята сестра е много сладкодумна. Още тази вечер ще дойдат у дома
да се запознаят с тебе.
Елена
беше много щастлива. Никога не се бе чувствала така, но после погледна към
Ралица.
-
Недей, Еленке, няма защо да се разстройваш. Сгодихме те вече. Радвай се.
Сватбарите
много харесаха Елена и след седем дни чорбаджи Иван вдигна пищна сватба за
най-малкия си син.
-
Отдавна ме питаха какво чакам, та не женя Стефан. – рече той на Ралица по време
на сватбата. – Но ето, че не съм сгрешил. Той, чорбаджи Ивана знае какво прави.
– довърши уверено тъстът и кимна.
По
време на сватбата Ралица излезе навън на просторния двор. Седна там и си помисли,
че малката ѝ сестричка вече няма да живее при нея.
-
Ралице, дължиш ми нещо. – рече познат глас зад гърба ѝ. Девойката се обърна и
видя чорбаджи Стоян.
-
Чорбаджи, аз скоро Ви дадох всичко дето имах. Не мога…
-
Ралице, вече ми дължиш все повече. Дори една половината не си платила, а
колкото повече се бавиш толкова повече става дългът. – той се обърна, за да
тръгне.
-Чакайте,
а ако Ви дам нивята на баща си. Моята част дето остана. И овощната градина ще
Ви дам.
-
Не ми трябват те, Ралице. Аз друго искам. Пък и сестра ти тъй сама се разхожда.
Може някой да я нарани. – той я погледна, така както хищник гледа своята плячка
и тя разбра.
-
Недейте, моля Ви. Какво да направя, чорбаджи? Но Еленка, не наранявайте, моля
Ви.
-
Разбира се, Ралице, аз няма да я нараня. Просто искам моята съпруга да е
най-красивата жена в селото.
Ралица
го погледна. Той никога не е искал дължимото си. Той винаги е искал нея. Точно
затова бе помогнал и на баща ѝ да я спаси тогава. Чорбаджи Стоян прочете това в
очите ѝ и рече:
-
Аз съм заможен човек и трябва да имам най-добрата жена, за да ми се възхищават
хората. До утре, Ралице. – довърши тихо той и си тръгна.
Очите
на девойката се изпълниха със сълзи. Тя се опита да ги прикрие от сестра си,
защото не искаше да я притесни точно на сватбата ѝ. Въпреки това знаеше, че тя
ще научи всичко и то скоро.
На
следващата сутрин Ралица отиде при чорбаджи Стоян. Той я погледна с изпитателен
поглед, а тя просто кимна.
-
Нека бъде след три дни. Хубаво число е три. – рече тя с треперещ глас, който
едва овладяваше.
-
Сестрице, какво си сторила? Защо всички в селото разправят, че си се сгодила за
чорбаджи Стояна? Защо, та той умори семейството ни, той ни…
-
Той не е такъв наистина, аз… го… обичам. Не се тревожи за мен, Еленке, всичко
ще е наред. Двете ще имаме свои нови семейства. Ще сме много щастливи, повярвай
ми, Еленке!
-
Вече не знам какво правиш, сестрице! Защо, аз не те разбирам! Той… - Елена видя
студенината в лицето на сестра си и си тръгна. Не можеше да я познае. Предишната
Ралица никога не би се оженила за такъв човек.
След
три дни чорбаджи Стоян вдигна най-голямата сватба, която бяха виждали в селото.
Празникът продължи цели пет дни, но Ралица не беше щастлива. Единствената ѝ
утеха беше радостта в очите на сестра ѝ.
Още
същата нощ на сватбата, Ралица стоеше сама в новата си стаята. Стоян беше отишъл
в местната кръчма, за да почерпи и приятелите си за голямото събитие.
В
ранната заран Стояна се прибра. Ралица се стресна от шума и скочи.
-
Пиян ли си, Стояне? Пак ли? Вече пета вечер така се връщаш у дома. Защо всяка вечер,
в която празнуваш и трябва да се прибираш в това състояние? – рече Ралица
отвратена и уплашена.
-
Ти, Ралице, няма да ми казваш какво да правя. Ти си тук да въртиш къщната
работа, а после и децата ми. – Стоян се приближи към нея и грубо я прегърна.
Девойката се опита да се отблъсне, но той я държеше твърде здраво. Той я целуна
с влажна и отвратителна целувка с дъх на алкохол. Притискаше я и сълзите ѝ
потичаха още по силно. Ралица плачеше и викаше, но никой от къщата не ѝ се
притече на помощ. Страхът им от чорбаджи Стоян бе по-силен.
Това
се повтаряше почти всяка вечер. През деня Ралица стоеше сама в голямата къща.
Направляваше прислугата, но нямаше право да излиза. С времето тя започна да
става все по-студена, единственото което я крепеше бе срещата със сестра ѝ
всяка седмица. Тогава в очите ѝ отново се четеше нежност и загриженост.
-
Еленке, Стефан нали е добър с тебе? – попита я веднъж Ралица.
-
Та той е най-прекрасния мъж на земята. Толкова ти благодаря, сестричке. А ти
щастлива ли си? – всеки път щом Елена задаваше този въпрос, Ралица единствено
кимваше. Просто нямаше сили да отговори на този въпрос.
Изминаха
пет години. Елена вече беше майка на две прекрасни деца, а Ралица продължаваше
да кара един и същ живот. Понякога сутрин взимаше една и мотика тайно излизаше
на полето. Имаше нужда да изкара всичкия си гняв някъде. Удряше земята с всички
сили и плачеше. В дома си се държеше грубо с прислугата, не я интересуваше
нищо. Дори идването на сестра ѝ не ѝ носеше достатъчно радост. Само малката ѝ
племенница Ивана бе в състояние да изкара наяве добрината ѝ.
Ралица
стоеше сама в огромните стаи и заспиваше сама. Посред нощ се връщаше мъжа ѝ,
който я измъчваше и все повече изтръгваше чувствата ѝ.
Когато
си мислеше, че вече е свикнала с всичко това мъжът ѝ я изненадваше с още повече
злоба. Отдавна бе започнал и да я бие, защото не му бе родила дете.
-
Здравей, Ралице. – рече чорбаджи Стоян една сутрин. Съпругата му го погледна.
Не беше свикнала да го вижда на закуска.
-
Мислех, че си тръгнал за кръчмата, Стояне. – рече тя хладно.
-
Тази сутрин не можах, Ралице. Трябва да ти кажа, че сина на леля Доротея идва.
Тя починала преди два дена и той няма къде да остане. Искам да приготвиш всичко
за пристигането на Павела. Няма да ме представиш като лош съпруг, нали? – Ралица
кимна, без да отклони поглед от закуската си. Не я интересуваше. Вече нищо не
си струваше в нейния живот. Стана от масата и се развика на слугите. Стоян се усмихна
и излезе.
Същата
вечер чорбаджията се прибра рано. Беше зачервен, което издаваше, че е леко
пиян. Ралица го познаваше повече от добре. Въпреки това вдигна глава и посрещна
госта си.
-
Добър вечер, Стояне. Благодаря, че ще ме приютите тая вечер. Голяма трагедия се
случи у дома, ти знаеш… - Момъкът видя тъгата в очите на снаха си. Отвори уста
да попита нещо, но се отказа.
Малко
по-късно Стоян излезе. Не беше привършил с пивото си в кръчмата, заради госта си.
Ралица си легна още по-тъжна. „Тоя Павел сигурно ще да е като Стояна, та нали
са роднини. Двамата как ще ги издържа.”
Докато
си мислеше така, Ралица чу силен трясък. След миг в стаята ѝ се качи мъртво
пияния Стоян. Жената се изплаши, тъй както никога. Не беше виждала съпруга си в
такова състояние никога досега. Той посегна и я удари.
От
стаята си Павел чу виковете на Ралица. Той стана бързо и се сби със Стоян.
Избута го от стаята и заключи след него. После погледна снаха си, чиято устна
кървеше. Очите ѝ се изпълниха със сълзи и тя заби глава във възглавницата.
Риданията ѝ бяха тихи, но пропити с болка. Павел остана там цялата нощ до
вратата.
-
Благодаря. – рече тихо Ралица на другата сутрин. – Никой не ми е помагал досега.
– тя излезе навън. Павел хвана ръката ѝ и я изведе от къщата. – Стоян, ще се
ядоса. Не бива да излизам.
-
Защо, за да си неговата робиня до края на живота си ли? – рече Павел. Същата
вечер веднага след вечеря Ралица заключи стаята си. Вече нямаше да пусне Стоян
вътре. Бе търпяла достатъчно.
Прекарваше
деня с Павел. Той ѝ четеше поезия под една липа при нивите. Учеше я да чете от
неговата книга. Научи я да танцува разведе я из селото, което не бе виждала от
години. С него тя отново се чувстваше човек и усмивката постепенно разцъфваше
на устата ѝ по лъчезарна от всякога.
Павел
я погледна. В очите ѝ вече нямаше онази тъга, която бе видял в деня на пристигането
си. Той я прегърна и я целуна. Ралица го погледна.
-
Никога никой мъж не се е държал с мене така. – рече тя със сълзи в очите си.
Павел ги избърса и задуши плачът ѝ с целувка. Вечерта не се прибраха в дома на
Стоян. Отидоха в старата бащина къща на Ралица. Там двамата се отдадоха на любовта
си. Досега Ралица не бе чувствала истинска нежност от мъж. За първи път в
живота си бе истински щастлива.
Изведнъж
старата дървена врата се отвори. Вътре нахлуха трима мъже. Двама от тях хванаха
Павел и го държаха. Третия мъж се приближи и хвана Ралица за косата.
-
Какво си мислиш, че правиш, Ралице? – попита с гняв и истинска омраза Стоян.
-
Аз най-сетне съм щастлива без теб! – извика тя в лицето му.
-
Тогава ще прекъснем щастието ти. – изрева той и я пусна на земята. Стоян взе
една стара брадва от близкия ъгъл.
-Не!
– извика Ралица и хвана съпруга си за крака. – Моля те, пощади го… - прошепна
тя с измъчен глас.
Стоян
я погледна и се ухили нечовешки зловещо. Изрита я грубо и се приближи до Павел.
С един замах отсече главата му.
Крясък,
смразяващ кръвта разтърси селото. Всички съседи излязоха от къщите си и видяха
как чорбаджи Стоян влачи Ралица за косите. Той я захвърли на земята като
ненужна вещ и извади камшик. Цялата улица бе напръскана с кръвта на изстрадалата
Ралица. Когато Стояна чу, че вече не може да диша, престана да я удря. Извлече
я за косите в къщата си и я захвърли в ъгъла.
Едва
оцеляла след тази нощ, Ралица вече не беше същата. Може би никога вече нямаше
да се усмихне и тя го знаеше.
Една
сутрин, един от слугите намери безжизненото ѝ тяло паднало от балкона. В този
ден от недрата на изстрадалата българската земя бликна нов извор-извор, който
вдъхна надежда.
Няколко дни след погребението ѝ, чорбаджи
Стоян се ожени за друга и всички я забравиха. Само Елена често ходеше на гроба
на сестра си заедно с децата си.
-
Сестрице, сестрице, защо трябваше да се жениш за дявола?
©
Галина Костова Copyright
© Всички права запазени! Използването на творбата без изричното съгласие на автора е в нарушение със Закона за авторското право и сродните му права.
***
Докато ги помним ще живеят вечно
Трето място раздел «Разказ» - Първи Национален литературен конкурс “Любов, дълг, отечество“, на
Община Левски Левски 2015г. Журито беше с председател известния журналист, поет,
редактор и критик г-н Иван Гранитски.
Един
млад мъж се разхождаше из тихите и прашни улици на София. Гледаше надолу, сякаш
невиждащ света около себе си. Лицето му беше угрижено и тъжно. Той изправи
глава и се огледа. Нищо в този град не му се струваше реално.
-
Никога няма да бъдем като Европа. – каза си той и погледна настрани.
Докато
вървеше видя две деца облечени в опърпани дрехи да се молят за пари на
минувачите, които ги отминаваха с лека ръка без дори да им обърнат внимание.
-
Вземете. –каза Антон. Младият мъж подаде всичките стотинки, които държеше в
джобовете си, на огладнелите деца.
-
Благодарим Ви добри господине. - казаха тихо децата и затичаха към близкото
магазинче радостни и на малкото, което Антон им бе дал.
Той
се обърна напред и сви по улицата към блока, в който живееше. Младият мъж влезе
в него, бързо изкачи стълбите до апартамента си и отключи вратата.
-
Намери ли си работа днес, синко? – попита една жена, която с трепет беше очаквала
завръщането на сина си.
-
Да, мамо. Най-накрая. Обходих повече от десет места, но това е най-доброто на
което можех да се надявам. Продавач в хранителен магазин. – каза Антон и сведе
глава.
- О,
миличък. – каза жената и погали лицето на своя син. Нейните черни очи гледаха
неговите и в погледа ѝ се четеше разбиране.
- Завърших
специалност „Връзки с обществеността“ в Нов български университет, но България
не ми предлага нищо друго освен глад и мизерия. – вдигна рамене младежът.
-
Сине, не говори така. – зад майката се бе появил възрастен мъж, който гледаше
обвинително младежа.
-
Татко! Като дете мечтаех да живея друг живот. Онзи за който ти ми говореше в
нашите стари приказки. Исках да работя за някоя от големите български телевизии,
но след като нямам шанс за това… Ще поработя малко тук, ще спестя пари и ще
замина за чужбина.
-
Не! Ти оставаш тук! Нима не помниш какво ти казвах като дете. Най-голямото
богатство е тук, сине.
- Ти
ми казваше, че сме се родили в най-богатата страна на света. Че тя ни е дала
много сила и ни е закалила с бойни рани, които всеки един българин носи дълбоко
в себе си. Що за глупости са това, татко?!
Възрастният
мъж седна бавно на дивана, подпря немощните си ръце на бастуна пред себе си и погледна
сина си в очите.
- Всичко
това е вярно, Антоне. Всичко. България е страна на герои и история.
-
Срам ме е че съм роден българин, татко! Бих предпочел да съм французин, англичанин
или американец. Иска ми се да напусна тази страна и вече да не се върна назад.
-
Същото е казал и един друг човек преди много години. Срамувал се, че е българин,
защото смятал нашата нация за по-нисша. И знаеш ли кой е бил този българин?
Знаеш ли, сине?
- Не
ме интересува, татко. - каза Антон и се обърна, за да отиде в стаята си.
-
Синко! – твърдият глас на немощния старец се извиси високо и накара всички в
стаята да потръпнат от силата в тази едничка изказана дума.
-
Да, татко!
- Бил
е Георги Сава Раковски. Той се е гордеел с гръцкото си образование и се е срамувал
да се нарече българин. Но тогава пред него попаднала една малка, но изключително
важна книга. Книгата на първия будител на Българското Възраждане. Тя променила
мнението му и той станал такъв, какъвто всички българи го познават днес. Радетел
на българщината и голям революционер.
Бащата
стана и излезе от стаята. След няколко мига отново се върна. Между ръцете си
стискаше една малка книжка пожълтяла от времето, но явно си личеше колко
грижливо е била пазена.
-
Това, сине, е „История Славяноболгарская“. Прочети я и отново помисли, каква е
нашата страна. Помисли добре и тогава реши дали да се срамуваш от своите велики
корени.
-
Велики?! Кога България е била велика?!
-
Паисий Хилендарски е обиколил цялата страна в търсенето на историята ни! Събирал
е източници, за да покаже на изморените от вековете на робството българи, че и
България е имала всичко онова, което имат и другите народи.
Антон
взе книгата и сърдит се прибра в стаята си. Легна на леглото си, но любопитството
в него надделя и той разтвори страниците на малката книжка.
„О, неразумне и
юруде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четиш по свои язик и не
думаш!”
Антон затвори
очите си и се пренесе назад във времето. Видя се като дете. Беше на не повече
от девет-десет години.
- Сега ще седна
и ще ти разкажа нещо велико, сине! Нашите богатства са неизмерими. Но те не се
мерят в парите, а с богатството в душите на хората и богатството, което
миналото ни е оставило. – бе казал баща му тогава и Антон отвори очи. Той отвори
книгата и запрелиства лист след лист. Историята бе кратка разбрана и близка до
сърцето. България наистина беше богата. Не на пари, а на герои и легенди, които
никой друг народ никога не е притежавал.
Антон сведе
глава. Той погледна полицата на стената срещу леглото си. Там бяха наредени
книгите, които баща му му бе подарявал като дете. Но Антон така и не ги беше
прочел. Той остави внимателно „Историята“ на нощното си шкафче и стана, за да
вземе една книга посветена на Кирил и Методий и тяхното дело. Прелисти я. В нея
имаше повече факти, отколкото някога си бе представял. Никога не бе добър в
историята и много факти му се изплъзваха. Други от тях вече беше забравил от
наученото в ученическите години.
Кирил и Методий
дали началото на българската просвета и култура, когато създали буквите, а
техните ученици, научили цяла България да пише като великите народи на изток и
запад.
След това взе
нещо, което привлече вниманието му. Беше ново издание, което баща му явно беше
сложил на полицата му. Беше личното тефтерче на Левски, а до него стоеше
историята и плановете на Георги Сава Раковски.
Антон взе и
двете и прочете идеите на двамата. Макар и различни по смисъл тези книги бяха
свързани. Всички те трябваше да събудят заспалата душа на великия българин, която
се криеше в сърцата на поробения народ. Тези книги повдигаха самочувствието,
точно както тези мъже са го правили преди повече от век.
- Синко!
Закуската. – извика майката на Антон през вратата. Младежът почти не беше
мигнал през тази нощ. Беше прочел и четирите книги. Сега сърцето му се късаше
от мъка и той едва се изправи опитвайки се да запази равновесие.
- Прочете ли я?
– попита бащата щом седна на масата до сина си.
- Срамувам се,
татко. Срамувам се от себе си. – прошепна младежът. – Ние сме дали толкова
много от себе си, за да запазим целостта си. Паисий е искал да ни покаже, че
само заедно можем да запазим България. Искал е да видим историята си, такава
каквато никой никога не ни я е представял.
- Сега вярваш
ли, че България е най-богатата страна на света?
- Вярвам, татко.
Но не знам дали другите го знаят.
- Ако не сега,
някой ден ще го узнаят. Важното е да се започне отнякъде.
Антон кимна и се
нахрани набързо. Той взе малката „История Славяноболгарская“ и излезе с нея в
ръка. Погледна я и тя сякаш му вдъхна кураж. След това взе такси и отиде до
студиото на една от местните телевизии. Пое си въздух и влезе в кабинета. Мина почти
час преди Антон отново да излезе този път с усмивка на лице. Беше приет и сега
щеше да работи за една малка местна телевизия, но както баща му бе казал – „Все
от някъде трябваше да се започне“.
Тогава от
пръстите му се изплъзна малката златна книжка „ История Славяноболгарская“. Тя
се разлисти и Антон видя посланието, което баща му бе оставил за него грижливо
написано на първия лист:
„Толкова неща
сме дали на света. И буквите, и историята… Народните будители и славянските
просветители винаги ще са част от нашата кръв и нашия истински повод за гордост.
Те са част от нас и докато ги помним ще живеят вечно!“
©
Галина Костова Copyright
© Всички права запазени! Използването на творбата без изричното съгласие на автора е в нарушение със Закона за авторското право и сродните му права.
Няма коментари:
Публикуване на коментар